Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.

Удобно седна, полугола,
ръце преплете след това
и виждам как кракът от стола
люлее се едва-едва.

И виждам аз как лъч витае,
прозирен, восъчно налят,
край устните й, над гръдта й –
пчела над нежен розов цвят.

Целунах ключицата бледа.
И ето – рязко прозвучал,
отрони се смехът в безреда,
смехът й чист като кристал.

Крака под дългата си риза
подгъна: „Виж я твойта цел.”
И в миг смехът й ме прониза
за опита да бъда смел.

Устата в дързост мимолетна
до клепките да се допре
успя. И тя глава отметна
назад: „О, тъй е по-добре!…

Но искам две-три думи… Нека…”
Аз я целунах по гръдта,
а тя усмихна се полека –
тъй даде ми награда тя…